Как беше измислен телепортът

...В унилата петъчна вечер старата компания се беше събрала на белотче в квартирата на Пешо. 

Пешо (Петър Андонов, старши научен сътрудник, физик в Института по твърдо тяло) беше традиционния домакин на тези срещи.

 Моникс играеха в палата на Гошо (Георги Харизанов, неуспял физик, неуспял програмист, неуспял математик и преуспяващ писател на фантастични романи). От хонорари си беше спретнал къщичка в Драгалевци на 500кв.м. но по душа си беше непоправим алкохолик и бохем. 

Третия в компанията беше Спиридон (Спиридон Калпачев, доцент, физик в Института по роботика). 

Групата се допълваше от Иван (Иван Станчев, програмист на свободна практика с интереси в областта на виртуалната реалност).

     На втората бутилка гроздова разговора се отплесна по стар български обичай към проблемите в работата.

Пешо първи взе думата:

- Пичове, омръзна ми вече. Уж сме институт по твърдото тяло, а напоследък само с меки работи се занимаваме.

- Имаш предвид циците на Ванчето от катедрата, или оная си работа. – пошегува се грозно Спиридон.

- С тия работи майтап недей да си правиш, че и при теб май простата алармира – не му остана длъжен Пешо. – Друг е проблема. Противната китайска пено гума.

За пено гумата бяха чували всички. Тя имаше интересното свойство да се втърдява и омеква в зависимост от електрическите импулси, които и се пускаха в определени точки.

- Сега правим една колекция на Икеа. Решили са да не мъкнат мебели на изложби, а да ги генерират на място от пено гума. Докараха ни 3D скенер, който сканира дивана и по тая матрица прави диван в Лондон. Ама инструкциите на скенера и те са на китайски, караме по метода на пробите и грешките. Формата долу горе стана, ама трябва да заложим еластичност, мекота и внимание към всеки детайл. Отделно да се докара и на цвят и да прилича на истински. 

Той извади няколко снимки и ги показа. Дивана си беше съвсем като истински.

- Вие вземете сканирайте Ванчето, а аз ще дойда да тествам резултата. – Гошо беше безспорен авторитет в тази област и никой не му оспори предложението.

- Твоята е лесна – въздъхна Спиридон. – Аз пък се боря с онова японско роботче. Практически вечно е с атомната горивна клетка. Може да носи всичко, ама глупаво, глупаво, колкото шефа на института ни. Докато го накарам да отиде до склада и донесе каса бира луд ставам. Добре, че има дистанционно управление, Иван го побългари с тия сензори: обличаш неопрена и маршируваш. Ама то като е така – по-добре сам да отида за бирата.

- Какво се оплакваш, намеси се Иван. Ако не бях пипнал дистанционното и не бях го вкарал във виртуалната реалност щеше да си изкълчиш пръстите докато си донесеш бира. А какво ще кажеш за ядрения ускорител. Спомни си какво беше преди – обличаш се като космонавт и се потиш под 30 кг. оборудване докато провериш резултатите. А сега с неопрена и датчиците все едно си вътре. Всичко виждаш, всичко чуваш. Остава да подобрим усещането за допир и всичко ще е ок.

- Какво усещане за допир с тия железни пръсти. Докато усетиш нещо и може да го счупиш.

Георги внезапно се отнесе.

-          Ей пич, какво стана? Ще ти се стопли гроздовата.

От втората бутилка имаше един пръст до дъното.

-Момчета, вие знаете ли какво сте направили?

Всички го погледнаха изумено.

-Току що изобретихте телепорта.

Пешо го изгледа начумерено:

- Какъв телепорт бе? Досега са телепортирали само два атома и те не можаха да се познаят от другата страна.

- Това ви е лошото на учените, нямате въображение като писателите. Не случайно Жул Верн е измислил подводницата, самолета и още много неща. Какво значава дефакто да отидеш в Ню Йорк? Това е много просто – ти да си мислиш, че си там и другите да си мислят същото.

- То това нашия шеф отдавна го е открил – всички мислят, че е на конференция в Париж, а той си е на Канарските острови.

- Не се шегувай с неща за милиарди долари. Сега първо трябва да регистрираме фирма „Телепорт” ООД. Идеята е моя, значи 49% са си за мен, вие си делете вашите проценти както искате. Значи правим следното – в Ню Йорк има едно японско роботче, покрито с пено гума. Вие тук ме сканирате с 3D скенера и ме проектирате върху робота. Аз обличам неопрена и влизам във виртуалната реалност на робота. Тя тая виртуална реалност си е съвсем реална за мен. Тук ми правите стая от пено гума, която да пресъздава близката околност, т.е. ако искам да седна на стол, тоя стол да ми се проектира под дупето, ако се ръкувам с някой да усетя ръкостикане и т.н.

Всички го гледаха очаровани. Пред тях се разкри нов свят, където  проекцията им летеше в разхерметизирани кораби към Марс, потопяваха се на дъното на Тихия океан или изкачваха Еверест.

- Ураа, богати сме, измислихме телепорта...

- Да не забравяме кой го измисли, и % ми не подлежи на договаряне, - важно и тежко допълни Гошо. – Това трябва да се полее. Иване дай третата бутилка.

На другата сутрин около 11 по обяд четиримата приятели седяха и се гледаха мрачно

-Пичове, вчера си говорехме за нещо важно – започна Пешо.

-  Да бе, някакви милиарди спрягахме – Гошо беше още по-отчаян.- Знам, че моя дял беше 49%, ама от какво убий ме не си спомням. Давам 10% на тоя, който си спомни.

Иван и Спиридон го напсуваха и отново изпаднаха в униние.

Пешо взе думата:

-          Хайде да повторим опита. Какво беше в началото?

-          Бутилка гроздова разбира се – репликира Иван.

-          После?

-          Още една.

-          Ето, виждате ли имаме отправна точка. – Пешо бръкна под масата и извади първата бутилка.

След три часа и две бутилки, Гошо се провикна:

-Момчета, на вас ви липсва въображение. Току що изобретихме машината на времето...

Червената шапчица и лошият данъчен вълк

... Взела Червената шапчица приготвената от майка си кошничка и тръгнала на гости при болната си баба. В кошничката майка и сложила топла питка, масълце, а баща и добавил едно шишенце с ракийка за компреси на бабата.

 Пътя минавал през гъста гора. На един завой пред нея изкочил Вълка. Това не бил обикновен пухкав сив вълк, не бил даже и зелен с бяла шапка и Опел Астра в храсталаците. Те тия вълци са други и с тях можеш да се разбереш по човешки. Не, тоя бил Страшен, Грамаден, с Огромни зъби и Червени очи. Абе какво да ви разправям, истински Данъчен Вълк.

- Къде отиваш малко сладко момиченце? - почнал да се лигави Вълкът. А в главата му веднага минало Тука голямо плюскане ще падне

-На гости при баба си - отвърнало невинното дете.

-На гости значи, а винетка имаш ли? -Стоп, стоп, това не са мои реплики. Тия бяха на зеления вълк с бялата шапка.

-На гости значи, ама я да видим какво има в тази кошничка? Оппа – питка, масълце, ракия. Ама не виждам касовата бележка. И ракията няма бандерол!!!

-Ама тя мама направи питката, а ракията е на тати. – детето почти се разплакало.

-Мама значи е месила... – облизал се Вълкът.- Тя сигурно е член на Асоциацията на хлебопроизводителите?

-Не знам, тя я изпече във фурната.

- Чудесно, искам сертификат по Хасап, Разрешително от ХЕИ, Разрешително от Пожарната, Проектна документация на фурната, Сертификат за хлебопроизводител, Регистрация на касовия апарат, Касовата книга, Протокол за липса на задължения, ОПР и Баланс на фирмата, Книга за инструктаж на работниците, Протоколите от трудовата медицина... – заизреждал дежурните фрази Вълкът. И пак си помислил  Тук ще падне плюскане!! 

- Ама нямам... – момиченцето почнало да мънка, а очичките му плувнали в сълзи.

-Ще пишем актове тогава, и за питката и за маслото, а за ракията просто не ми се мисли какво те чака. Я по-добре направо да те ям!!! – и грозната озъбена муцуна се надвесила над малкото момиченце....

"И не забравяй моето дете какво да правиш, когато не знаеш какво да правиш!"- тия думи на майка и изплували в обърканите мисли на малката Червена шапчица.

 И изпищяла  с цяло гърло: - Бате Бойкоооо!

Вълкът подскочил на два метра. – Ама момиченце...

Тя още по-силно: - Бате Бойкооооооо!

-Ама недей така, може да се разберем....

-Бате Бойкооооооооооооо!

Бойко Борисов в това време режел лентичката на гората и обяснявал на събраните журналисти как Станишев и Доган са изсекли гората, но той донесъл дървета от амазонската джунгла и пак я залесил. Чул вика на Червената шапчица и мигом се озовал до нея. 

Дънъчният вълк веднага се заоправдавал – Ама г-н Борисов, аз не че искам да я ям, ама г-н Дянков нареди да увеличим събираемостта и аз затова нали разбирате...

Вдигнал Борисов телефона и закрещял – Абе Дянков, тука си пратил едни - данъчни ли са , митничари ли са, да обискират едни мои хора! Веднага да си ги прибираш, че днес съм заредил пушката с патрони за министри!

А на момиченцето казал – И да кажеш на баща си, че аз не съм като Първанов, щом съм му обещал нещо, никой няма да го пипне.

Видяло едно птиченце случката и мълвата бързо се разнесла из гората. В резултат на което:

-  Бате Бойкоооо! – викали прасенцата от къщичката си.

- Бате Бойкоооооо! – пищяли седемте козлета.

-  Бате Бойкооооооооо! – обадили се и Хензел и Гретел, заблудени немски туристчета от  хотела на баба Яга.

 -Какво сте се развикали такива, що не викахте когато на власт беше Тройната коалиция, сега ще ми викат. Вижте каква гора съм ви засадил, директно от джунглата. Като живеете в джунгла, се оправяйте по законите на джунглата, хайде че ме чакат в Бистрица за мача...

И се метнал на черния мерцедес и отпрашил, а какво станало с другите животинки ще разберете в следващите приказки.

Тримата производители и златният клиент

Имало едно време трима производители на едно нещо. Нещото хората го купували и бизнеса процъфтявал. Имало между тях конкуренция, ама имало и хляб със сиренце и за тримата.

Първият бил перфекционист във всичко. Изпипвал нещото до последния детайл, лично го проверявал дали работи. Вслушвал се в съветите на хората и го подобрявал ежедневно. Осигурявал обслужване на място, съпорт по телефона и светкавична реакция.

Вторият не обичал много да се замисля за проблемите. При него важното било, че нещото работи, а ако не дай си боже се повреди просто давал на клиента си друго работещо нещо. Понякога слушал какво му говорят хората и понякога го доработвал така, че да им върши работа.

За третия проблеми не съществували. Тoй най-добре знаел какво и как да се направи, а който му оспорвал решенията го пращал на правилното място. Вярно, че неговото нещо не го обичали много, ама пък било най-евтино и се продавало все едно е истинско.

А били хубави години и всички клиенти били златни. Тези, които искали перфектно обслужване купували нещото на първия, тези които искали нещата да им вървят – на втория, а от третия купувало всичкото останало население.

Но дошло друго време. Появила се една ламя презокеанска и изяла златните клиенти.

Останал само един. Той не бил много златен и даже не бил и клиент, ама от скука си разнообразявал живота, викайки тоя и оня да му презентират неща.

Та наредил един ден „златния” клиент на секретарката си да му викне тоя и оня да им види нещата.

Дошъл първия производител. Поговорили си за времето, за ламята презоеканска и за това дали има живот на Марс, след което преминали на бизнес тематика. Показал му първия нещото, установили, че нещото е добро и върши работа след което „златния” клиент минал по същество:

-          Ама защо вашето нещо е толкова скъпо?

-          Защото го правим с внимание към всеки детайл, лично го оглеждам преди да ви го дам и осигуряваме постоянен съпорт...

-          Ама е скъпо – аз съм виждал по-евтини неща.

-          Господине, ние имаме сериозни производствени разходи за да ви предоставим нещото във вид, в който ще подпомага бизнеса ви...

-          Хубаво, хубаво, ама за мен трябва една отстъпка от поне 70%, все пак аз не съм кой да е, аз съм „златния” клиент!!!

-          Ама господине, тогава ние не можем да си покрием разходите и ще фалираме...

-          Айде, айде – виж колко много клиенти имаш, нека те да ти плащат!. Златните клиенти искаме преференциално отношение, перфектно обслужване и ние да ти определяме цената. Айде марш да си мислиш, че имам среща и с други твои колеги. Айде бе, да не си единствения на пазара.

Отишъл си първия производител, извадил елката, смятал, мислил... Накрая допил последната глътка от питието си, целунал асфалта на летище София и отлетял към родното място на ламята.

Дошъл втория производител. Поговорили си и с него за времето, за ламята презоеканска и за това дали има живот на Марс.

-Дай момче да видим ти какво ми носиш.

Огледали нещото на втория, отбелязали някои сериозни дефекти, които да се оправят с малко доработки и преминали към съществената част.

- Колко отстъпка ще ми направиш сега ти на мене, щото нали знаеш, аз не съм кой да е! Аз съм Златният клиент и ти на мене сега ако не ми го подариш ще разкажа на всички как за нищо не ставаш.

- Ами имаме стандартна отстъпка от 10%... – започнал втория.

- Какви 10% бе, ти на мене подиграваш ли ми се??? Най-малко 80%, щото нали знаеш, че не си само ти!. Я колко чакат с нещата си пред портата. Марш да си мислиш.

Излязъл вторият, седнал да мисли. Мислил, мислил, накрая целунал бюрото на новата си работа в държавното учреждение и спрял да мисли.

Дошъл и третият производител. Извадил нещото и го тръшнал на масата на „златния” клиент. Огледал го клиента и казал:

-          Ама то не работи!

-          За толкова пари искаш и да работи ли?

-          Ама нали трябва да ми върши работа....

-          Ще ти върши някаква работа, само не го пускай при зимно и лятно слънцестоене и когато Луната е в знака на Дева.

-          Ама тогава имам най-много работа...

-          Кво ми пука за твоята работа. Плащай и се оправяй, ние съпорт не правиме.

Позеленял „златния” клиент и пуснал дежурната си фраза:

-          Или го оправяш и ми даваш отстъпка, или ще купя от друг.

-          Ще купиш нанайци. Те другите хванаха самолета. Това е положението и да ти кажа, че от утре цената е по три!

Грабнал телефона „златния” клиент, звънял на първия, после звънял на втория, слушал дежурния отговор „Временно нямате достъп до тоя номер”, псувал ламята, Бойко и зелените човечета от Марс, ама какво можел да направи...

*Всяка прилика с действителни производители и клиенти е напълно случайна.

  И запомнете – Това на Вас не може да ви се случи!

Близки срещи от трети вид

Твърдите, че никога не сте срещали зелени човечета? Помислете си пак. Основни хатактеристики – зелени са и с тях не можете комуникирате на познатите земни езици. Или можете, но нещо в комуникацията куца.

Аз съм срещал доста такива на територията на милата ни татковина. Изненадвали са ме в гористи местности, обрасли с храсталаци, изскачали са ми внезапно след остър завой, отвличали са ми колата.

Последната среща бе на кръстовището на Черни връх и Джеймс Баучер. Първа кола съм на светофара и завивам надясно. Посрещат ме двама много приличащи на хора, обаче облечени в зелено и с бели шапки на главите. Дори говореха български. Преглеждайки мислено всички нарушения, които могат да се направят въздъхвам облекчено – колана ми е поставен, имам гражданска, фаровете светят, дори хендсфриито ми е на ухото. Поздравяваме се любезно след което ме застрелват с любезния въпрос – „А Вие защо не пропуснахте пешеходците?”. Кръвта във вените ми замръзва, косата ми се изправя, почвам трескаво да се оглеждам за кръв по гумите и размазани тела на светофара...

„Ама г-н полицай какви пешеходци???”.

„Пешеходците бяха от лявата ви страна и вие не ги пропуснахте...”

Отново оглеждам булеварда – широк е около петдесет метра, аз съм първа кола и завивам надясно. Ако са идвали пешеходци отляво, би трябвало да са на поне 40метра от мен. Обяснявайки първо на български, после на марсиански, накрая и на едно наречие което говорят в екваториалната джунгла на Сириус 8 от големия Магеланов облак срещам абсолютно неразбиране.

„Сега какво ще правим?”. Машинката в главата ми се включва в режим калкулатор и почвам да изчислявам вероятното развитие на близкото бъдеще. След което абсолютно дебилски обявявам – „Нищо няма да правим, не съм извършил нарушение”. Да, ама не... „Щом е така, ще пишем акт. Вие какво работите?”. Опитвам се да направя връзка между предполагаемото нарушение и местоработата си и не мога. Но човекът в зелено изглежда може, поглежда ме и ме преценява като безнадежден случай. Взема ми документите и изписва 20 реда с обяснения, как аз за малко да прегазя една детска градина и 9 бабички. След което ми подава акта и казва – „А тези три реда са, ако имате възражения”. Попълвам си възраженията, разделям се с едно синьо картонче и получавам голямо бяло и отпътувам към хоризонта в очакване на следващата среща от трети вид...